Започвам един хаотичен пътепис, но всяка една дума излиза дълбоко от сърцето ми.
Сараево ни влезе в плановете покрай една книга, която чете Сис - "Аз още броя дните" на Георги Бърдаров. Жестока история за любовта, войната и съдбата на двама млади. Имам я тази книга, но все още стои на нощното ми шкафче непрочетена - трябва ми време, за да се върна пак там.
Но тогава още не знаех, че по време на тази екскурзия ще се запозная и с нещо вечно - "Мостът на Дрина" и Иво Андрич.
Планирахме пътуването с една агенция, но в последствие тя отмени мероприятието, та известно време търсихме нова фирма. Ей така дезорганизирано започна всичко, но все пак се озовахме в София с куфарите си. Нашата скъпа Мишел ни подслони за нощувка и ни изненада с интелектуална вечер - постановка в Камерната зала на Народния театър Иван Вазов. Дивата Патица ! Значи - щом авторът е наричан „баща на съвременната драма“ и е родом от Скандинавия (Хенрик Ибсен) - значи трябва много внимателно да се подходи към възможностите за дезертиране от постановката. В нашия случай това беше невъзможно - в тази малка зала актьорите са на ръка разстояние, а очите често се засичат и всяко едно движение от страната на посетител можеше да се приеме като част от сюжета. Ако ние трите - Аз, Сис и Мишел - бяхме превзели сцената, щяхме да дадем всичко от себе си. Поне нямаше да има спящи. Но далеч сме още от висшия пилотаж в артистичното изкуство. Затова следващите 2 часа отдадохме в броене на минути, заспали зрители и участващи актьори. Чак по-късно след сверка с гугъл разбрахме, че всъщност постановката разкрива неподозирани семейни тайни, които поставят въпроса, доколко истината и справедливостта имат място в едно общество. Еми няма справедливост. И това е сигурно.
Възстановихме сетивата си от норвежката драматургия в една кръчма, поляхме с червено вино напрежението, утолихме глада за удоволствия и после блажено си поспахме в Дружба 2. И до тук с еснафските кефове.
Рано на следващата сутрин нашето пътешествие започна от катедралния храм. Призракът на драмата ни преследваше ...
Автобусът натовари всички екскурзианти и потегли уверено на северозапад по линията - София-Ниш, Крушевац-Кралево-Ужице-Вишеград-Сараево. Около 12 часа път, 70% от който в планински райони. Преминаваме през 3 държави - България, Република Сърбия и Босна и Херцеговина - 2 КПП-та, но всичко е много еднообразно, хората са същите, дори и битът им.
Гледам през прозореца, снимам и си мисля - трудно се живее тук. Но въпреки това изглежда живо и весело !
"Има три неща, които не могат да се скрият – казваха османлиите, – а това са любовта, кашлицата и сиромашията." – "Мостът на Дрина", Иво Андрич.
Привечер пристигнахме в Сараево - столицата на Босна и Херцеговина и най-големия град в страната. Населението му е около 400 000 души.
Още от времето на своето създаване Сараево е значим и привлекателен град. Тук се заселват евреи, които построяват своя синагога, изграждат се православни и католически църкви. Срещат се всички четири световни религии. Вековното им съжителство довежда до сътворяването на една нова култура и цивилизация, която е издържала на всички исторически превратности.
В по-новата история Сараево се свързва с:
- убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд, което става повод за избухването на Първата световна война.
- Зимните олимпийски игри през 1984.
- кръвопролитната обсада по време на войните през 90-те.
- Емир Костурица и Горан Брегович като тяхно родно място
Първа ни посрещна библиотеката. Сега е красиво възстановена след пълно разрушаване от снаряден обстрел на 25-26.08.1992.
Дават ни 2 часа да се запознаем с туристическия център на Сараево, а за следващия ден е планирана екскурзия до Мостар.
Ние плъзнахме поглед по шарените дюкяни, вдигнахме очи към разпръснатите светлини по околните хълмове и единодушно решихме - 2 часа не са достатъчни за този град. Тук всичко е душа.
,,… този град, разпилян като шепа зърна по стръмните склонове и равнината около реката…“ (Иво Андрич) се загнезди завинаги в сърцата ни. Поехме по тесните и шарени улички на Баш Чаршия, попивахме цветове, шумове и аромати и усещахме вековната балканска душа - на майката, която крещи от родилна мъка, на мъжа, който сгабчва ралото с железни ръце, на роякът дечурлиги, бягащи с червени ябълки в ръчички, на дребната старицата, която е свела мъдрия си поглед в ръкоделието.
И отреденото време отлетя като миг. Групата се събра на чешмата Себил и пое към хотела.
На сутринта автобусът тръгна към Мостар с две дами по-малко. Защото те бяха омагьосани - някой им беше взел съня и трябваше да влязат в мистерията и да открият кой е той. Да, това бяхме аз и Сис.
"…сутрин се будиш от камбаните на християнските църкви и гласа от минарето. В Сараево е така до днес. Зареян сред шаренията на малките дюкяни, замаян от мириса на ориенталски подправки, сладкиши и кафе, неусетно, от ниските миндери на Баш чаршия се озоваваш под изящните фасади на австро-унгарските сгради със скъпи маркови магазини и модерни кафенета. Зад тях стърчи католическата катедрала, изненадва те синагога, а пред теб вече се виждат небостъргачите на новите квартали… Казват, че Сараево е един от най-бързо развиващите се градове на Балканите. Дори да беше останал само в миналото, пак щеше да бъде един от най-интересните, пълен с истории и символи."
Това е цитат на пътешественик, който напълно споделя и моето усещане. И ето сега ще ви разкажа и покажа защо е така.
Сутринта се върнахме там, където снощи бе прекъсната нашата магия - на чешмата Себил и площада с гълъбите.
Беше рано и дюкянджиите лежерно метяха калдъръма и подреждаха стоката. Малко кафенета работеха, но ние намерихме най-красивото. Поднесоха ни т.нар. босненско кафе, а пред нас пустееше сънената чаршия.
После поехме по уличките в търсене на забележителности, а те никнеха една след друга. Ето я православната църква Св. Михаил и Гаврил с пъстрия двор, въпреки есента. Изградена е през 1539 година върху основите на още по-стар храм.
Камбанарията и зидовете помнят вековни радости и скърби, но върху тях завинаги са отпечатани и следите от шрапнелите при обстрела и обсадата през 90-те.
Ето я и католическата катедрала:
Музикалното училище
Първа Босненска гимназия и Олимпийски център
Из уличките на европейския град Сараево:
Пак катедралата
И неизбежната среща с войната - в Галерия 11/07/95 и Музея на престъпленията срещу човечеството и геноцида 1992 -1995.
Босна и Херцеговина обявява независимост от Югославия след референдум през 1992 г., но босненските сърби имат стратегическа цел - създаването и на държава Република Сръбска.
Разгаря се остър междуетнически конфликт в периода от 6 април 1992 до 14 септември 1995 г. на територията на Босна и Херцеговина между въоръжени формирования на босненски сърби (Република Сръбска, не Сърбия !), босненски мюсюлмани, бошняци и хървати.
От март 1993 до юли 1995 г. армията на Република Сръбска (Не е Република Сърбия) държи Сребреница под обсада. В околностите на града през юли 1995 г. са избити над 8000 босненски мюсюлмани – мъже и деца. Това е най-мащабното избиване на хора в Европа след приключването на Втората световна война.
Четейки Мостът на Дрина, ми стана ясно, че хората с етнически различия живеят заедно векове. Те си помагат, веселят се заедно, плачат, сплетничат, но се обичат. Колко е един човешки живот на фона на вековното съществуване на Балканите ? Но политиката понякога има други планове за обикновените хора.
"Когато хората разберат колко малко ум управлява света, биха умрели от страх." Иво Андрич
Въпреки неколкогодишните военни действия в района и хилядите жертви, понастоящем Република Сръбска кротко съществува в пределите на Босна и Херциговина.
Ето ги - имена, лица и очи, които са вече една тъжна статистика от войната. Хиляди неизживени животи без значение от пол и възраст. Не е много назад във времето. Боли и сега.
На 02 май 1992 босненските сърби обграждат и Сараево с войска от 13 000 души, разположена на околните хълмове. Оттам те нападат града с артилерия, танкове и снайпери. Въпреки това ежедневието тук продължава. Хората се любят, сватби се вдигат. Деца се раждат, играят сред шрапнелите, учат, растат, много от тях оцеляват. Хората работят, гладуват, редят се за хляб, дажба хранителни продукти и чиста вода. Болниците не смогват, лекари работят и оперират денонощно в студ и невиждани условия. Конкурсът за Мис приключва с плакат - помогнете на Сараево - с надеждата, че светът ще види невидимото. Хора падат на улиците, покосени от снайпери. Други им помагат под дъжд от куршуми.
Сцени от това битие и още много други смразяващи кръвта детайли ще видите в Музея на престъпленията срещу човечеството и геноцида 1992 -1995
“Колко малко и колко много са 10 години от един човешки живот. Между двата свята имаше море от човешка кръв.“ - „Аз още броя дните“ от Георги Бърдаров
А река Миляцка си живее тук от векове. Какво ли не е видяла ? А е все така сребърна и спокойна. Сякаш поглъща случки и събития и ги превръща във вечност, чертае хоризонти, провира се под тежки мостове.
"Всички мостове всъщност са едни и същи и еднакво заслужават нашето внимание, защото показват мястото, на което човек е срещнал препятствие и не се е спрял пред него, а го е преодолял и го е преминал." – "Мостове" Иво Андрич
Преминахме пред древния каменен мост Шехеркехая и поехме към емблематичния олимпийския лифт, за да видим настоящия град от височината на планината Требевич
От горе гледката е въздействаща.
Четиринадесетите зимни олимпийски игри се провеждат в Сараево, Босна и Херцеговина, Югославия от 8 до 19 февруари 1984 г.
Между 15 юли 1979 и 1 декември 1983 г. са построени писти, стрелбище за състезанията по биатлон и други съоръжения - улей за бобслей и спортни шейни, залите Зетра и Скендерия, стадион Кошево, олимпийското село с 639 апартамента и 2250 легла, четири хотела и прес център.
През 1992 - 1995 всичко е унищожено.
С изключение на 2 кабинки от лифта:
В подножието на върха и обратно в града ни чакаше прочутата и красива пивоварна. Тя е много стара, но продължава да функционира. Към нея има музей и бирен пъб.
Ето малко предистория - съществувала е в пет различни епохи. Открита е през 1864 г. при османците, после Австро-Унгария, следва Югославия, така и в днешна Босна и Херцеговина. Малко пивоварни имат толкова продължителен и пъстър живот. Един от елементи за успеха и са подземните водни извори.
По време на обсадата в Сараево пивоварната продължила да работи.
Тук се стичали местните жители, но не заради бирата, а заради извора, а зад стените хората били защитени от снайперистите докато пълнили бутилките си с вода за дома. И децата ли? Местно лице, което е живяло в обсадата като дете, казва: "Бяхме по-малки и по-бързи от родителите си. Беше по-безопасно за нас да получим вода..."
Пивоварната в Сараево е спасила животи, осигурявайки на гражданите прясна вода.
Точно срещу пивоварната са католическата църква и манастир Св Антоний, а срещу нея - красивата сграда на Конака, която може да се види
тук.
Хората тук не се връщат назад във времето, живеят за днес и утре. Усмихват се, обличат се красиво, вдигат домове и посрещат в тях слънцето. Но все пак има призраци, които напомнят за ужаса.
Ние пак се върнахме към река Миляцка, прекосихме Императорския мост, снимахме Латинския мост и поседнахме за почивка.
Преживяванията бяха изпарили чувството за глад, но все пак привечер не устояхе на гостоприемните сервитьори и примамливите босненски чевапчета. После се оставихме на течението от пътникопотока и бяхме възнаградени с нощната красота на православната църква Рождество на Пресвета Богородица.
Денят тихо се изниза - Баш чаршията започна да ври и кипи. Шарени хора се разхождаха доволни, усмихнати или угрижени и изпращаха деня. А ние се озовахме сред съвременния нощен живот на града - квартала с пъбовете.
Магията на артистичните заведения много рязко смени сюжета и декора, а ние попаднахме пред EUтаназия. Бар, който освен напитки, предлага и въпроси за размишление.
"Европа, 1992-1995 не бяха ли достатъчни ?" пише на транспаранта над заведението.
"Да, войната няма красиво и героично лице. Войната е черна като смъртта, която носи."
Аз още броя дните, Георги Бърдаров
Съвсем наблизо е и Младежкият дом, който грееше в светлинки, а малки балеринки припкава зад прозорците и вероятно очакваха момента на представянето си.
Ето и спомен от олимпиадата пред огромния търговски мол - Сити център Сараево.
Трудно се спи след такъв ден, но умората си каза своето. На сутринта трябваше да тръгнем обратно към дома. Автобусите чакаха наредени пред хотела, но нова изненада ни чакаше. Мургави бежанци бяха приклещили телата си между железата на возилата с надеждата да открият нов и щастлив свят. Полицаите безмълвно и с обиграни движения ги вадеха и прибираха в специален бус. Нищо ново - хора, които прекосяват хиляди километри с оскъдна храна и чифт дрехи на гърба си, само за да избягат от ужаса на мизерията и смъртта. Все някъде по света има война и невинни загиват.
Ето го и Мостът на Дрина.
"Нищо не свързва хората така, както общото и щастливо преживяно нещастие." Не е бил лесен животът на хората по тез земи, но вече пети век те имат моста и той ги свързва - в бедност и богатство, в радост и скърби.
На това място една журналистка от групата ми разказа за Иво Андрич и неговия роман Мостът н Дрина.
Това момче ни пееше тъжни и весели песни, които разказваха за щастливи или безпътни съдби, за любов, планина, реки и мостове. Може би. Не разбрах езика му, но така си помислих.
Ето и снимки от прочутия Каменград. Известен още като Андричград, се намира във Вишеград, Босна и Херцеговина. Това е проект на сръбския режисьор Емир Кустурица - етноселище, което представя Балканите такива, каквито щяха да бъдат, ако всеки един от многобройните завоеватели, преминавали през нашите земи, не разрушаваше изграденото от неговите предшественици. Комплексът е същинска смесица от архитектурни стилове, разпространени на Балканите през различните исторически епохи, и се състои от атракциони, църква, театър, магазини, кафенета, ресторанти.
В центъра на импровизираното градче се намира паметникът на писателя Иво Андрич, който печели Нобелова награда за литература за романа си "Моста на Дрина".
На връщане не можах да затворя очи в автобуса. Пред мен мъглееха хора, храмове, домове, мечти. Доколко истината и справедливостта имат място в едно общество ?
В годините от моя живот, в които майка ме е изпращала до Университета и ме е чакала в къщи след дискотека, някъде наблизо до нашия дом, само на 1000 километра от нас някой е броил дните:
"Мамо, знам, че ти много ще се притесняваш. Знам, че няма да можеш да спиш. Аз ще се върна скоро. Съсем скоро, повярвай ми. Затова ти предлагам следното: вместо да се притесняваш, да броиш дните до моето завръщане. Eдна-единствена сълза прорязва рибарската мрежа, просната върху лицето й, сякаш да съхне. И след дълга, дълга пауза едно тихо, много тихо: Аз още броя дните."
Кой запали тази война? И кой спечели от нея?
