Бандитски истории

Първото ни пътешествие заедно с новия Бандитко - Сузуки Бандит - премина повече от задоволително. Направо превъзходно. 

Маршрутът ни от Варна до Брезник бе меко казано странен за почти всеки, приемащ себе си за рационален турист, защото зарадва с нашето внимание следните точки - Варна-Слънчев Бряг- Айтос, подбалканския път през Калофер, Карлово, Сопот-София (Околовръстното) - Перник (установихме, че вицовете всъщност са истина) - Брезник (измъчено откриване на хотел Бърдото). Но на финала на деня ...... Ах, дългоочаквана среща с нашите скъпи приятели.
Ето как всъщност преминахме през този и следващите няколко дни:
В София спряхме на една бензиностанция на околовръстното. Оказахме се барикадирани от коли с немска регистрация, пълни с чаршфосани женици и брадати момъци. Всички бяха космати всъщност, но мъжете се гордеят и отглеждат това богатство с гордост, а жените явно водят упорита борба. В бърз ход се втурнах към тоалетната, за да изпреваря едно стадо пингвинки, но на входа така или иначе образувахме масови струпване, клонящо към безредица. Оказа се, че тоалетната е обща - смесена - "карашик, карашик" се вайкаха и подвикваха тези мили дами и клатеха забрадки тревожно. Второ поколение германци !
Чакам, гледам ги и си мисля - когато една жена е надарена с финес и харизма, стройна и красива - няма значение с какво е облечена.

Брезник ни посрещна в късния следобед, а хотелът ни изненада с красота, удобства, уют и ... трудно откриваемост. Никъде не видяхме табели. Спряхме на центъра да питаме един човек. Той ококори очи (оказа се местното куку) после зарея поглед и замислено махна с ръка в една посока. Ние несигурно поехме нататък, но спряхме друг момък с въпроса къде е хотел Бърдото. Той бавно и сериозно свали слушалките от ушите си. Събра вежди и повдигна нос. Очите му неспокойно се врътнаха наляво, после надясно. Въздъхна и каза: "Карайте направо, после завийте надясно, пътят точно там отива." (Да, ама не точно този път, както установихме малко по-късно). И пак си навря слушалките. Ние с изморено настроение продължихме. Вече си мечтаехме за сянка, маса, легло и баня. Пътувахме, пътувахме, колко да сме пътували - към края на някакво село установихме, че въобще не сме на правилното място. Напротив дори - следва връщане обратно. Тея брезничани или всички са със залени рецепти или с кеф са ни пратили за зелен хайвер. Местните легенди сочат, че граовци били най-злите хора. По-зли и от Радомирци. Граовска област е от Брезник до Перник. Е, следващите няколко дни ще сме тук.

Ето изглед към залеза, безсрамно нахлуващ в нашата тераса.

В следващия ден - горещ юлски петък решихме да отскочим до Власинското езеро двамата с Весо и Бандитко. Пътят минава през Трън, а после казахме "До скоро" на България на граничния пункт на с. Стрезимировци. Прочетох няколко вдъхновени и живописни пътеписа за езерото, но понеже не сме запалени орнитолози, рибари, билкари или гъбари, с ръка на сърцето мога да кажа, че най-впечатляващата забележителност за нас си остана сръбската скара при дядо Сребрен. Обиколихме езерото - има две импровизирани туристически базарчета, а тук таме малки кокетни вили. Левовете си вървят навсякъде. Хора имаше малко, но достатъчно, за да не се усещаме като случайно попаднали герои в призрачен психотрилър.  Спокойствие и уют - това остава в сърцето след разходката до Власинското езеро. 

Една много приятна и млада баба помоли да снима внучето си на мотора. На младини мъжът и я возел на мотор, а сега вече била баба и я возел на камион. Похвали се жената.

На връщане седнахме в пивницата на дядо Сребрен, която случайно налучкахме на кръстовището за Црна Трава. Той ни състави меню - традиционни мезелъци, за които почакахме около 20 минути с пухкав селски хляб, студена бира и кола.

Малко по-късно блюдото със сръбска скара превзе масата, а ние благословено сведохме глава пред мощността и и в мълчалив унес и примляскване прекарахме следващите 30 минути до момента в който природата ни показа, че всичко в този свят си има граници, а нашите стомаси - максимална вместимост. Е, тук по едно турско кафенце с каймак нямаше как да откажем.

Върнахме се в хотела и се насладихме на една вкусна трапеза с добри приятели. На следващия ден ни чакаше разходка до ждрелото на р. Ерма. Горещата съботна сутрин вече се оглеждаше в кафетата на масата и закачливо намигваше на сандвичите които се топяха в унесено примляскване. Ние поехме към Трън, а от там и към забележителността, която се беше оставила да я полазят стотици природолюбители, а и други разни любители. 

Една голяма сенчеста поляна кипеше и вреше от скари, пушеци, музика и развеселени хора. Евросъюза се постарал да се възползваме рационално от човешките си права, като например това за почивка. Десетина дървени беседки,  барбекюта и детски люлки придават интелигентна европейска обстановка на масовите мероприятия за почерпаните люде.
Пътеката за ждрелото започва от там и продължава доста авантюристично да се вие покрай и над реката, предоставяйки възможността хората да ползват крайниците си по предназначение, а дупетата за придвижване (пързаляне) по наклонен терен.
Незнам защо на финала не раздават грамоти "виртуозен турист" на успешно преминалите пътеката по джапанки. Шапка им свалям ! 

Красотата, мощността и търпението на водата, хилядолетия дълбала скалата и всичко това облечено с лукса на бухнала, ненаситна зеленина. Това е ждрелото.

По пътя на връщане към Брезник уважихме хижа Ерма с нелеката задача да се заситим и телом след доволните глезотии, които се изляха върху очите. Мястото бе много внимателно проучено - щом патрулката на полицаите свива натам по обедно време, значи е добре. Доволно напоръчвахме трънски кюфтета, боб с току що изскочила от скарата наденичка, сиренце във фолио и прочие туристически кефове. Ноооо крем карамелът накрая, еееех той обърка работата. Разля се по вените тая блажена сладост, клепачите натежаха и телата замечтаха за полягване и дрямка на хладно. Поехме обратно към хотела с почистени и проветрени глави. Ех, природа ! 

Не устояхме по пътя да не се постнем пред фейсбук аудиторията с поздрави от бали. Труден бе пътя до там - стърнища, храсталаци, буболечки, но удоволствието си заслужаваше.

А вечерта спретнахме и достоен и запомнящ се купон. Събота вечер. Никога не бях пяла и танцувала на сръбско. Нооо винаги има първи път, са казали вещите курбанджии. Важното е да се танцува върху масата, а не под нея.

Неделя сутрин, ееееех кафето е малко тъжно. Разделяме се с Приятелите скъпи. До следващия път заедно. Ние с Весо и Бандитко поемаме между Рила и Пирина през Родопите към любимия магически Дъбраш.

Минахме през проход Предела, от там - Велинград ивпосока Доспат. На яз. Широка поляна спряхме за почивка. Чудно място !

И яз. Доспат - поглед от едната от панорамните площадки в гр. Доспат

Към 18:00 часа в неделя ни посрещнаха Големите Хора от малкия град. Хотел Дъбраш. Попаднахме сред топлина, уют, настроение, чистота и едно слънце, което трудно се разделя с отминалия ден. Кръговрата на живота го тегли надолу зад планинските върхове, но то упорито се бори да остане с нас още малко. Изпраща последните си лъчи и прави света по-красив. Щедро ръси багри, дето добрите фотографи дават мило и драго да ги притежават. До утре сутрин, слънчице. Ние сега ще се насладим на домашна ракийка, салатки, паниран таратор, пържени току що уловени пъстърви и едно небе с безброй звезди.

А утре - с Бандитко пак на път. Към дома. Завръщането ни включваше лукса на запалените мото туристи - яз. Въча, ноооо преди това - минутки за кафе и разглеждане на гр. Девин.

яз. Въча

Ииии към вечерта на понеделника си бяхме у дома, където ни чакаше топла вечеря, двама пораснали сина и куче с висше образование.

Вчера Рали имаше рожден ден

Вчера Рали имаше рожден ден. Както винаги беше дошла рано в офиса, но този ден някак си беше празнично цъфтяща от заранта. Определеното за целта почерпки бюро беше отрупано цялото - някои от деликатесите прилежно домашно приготвени.
Набелязали сме ние едно бюро, на което никой не иска да седи. Нямам представа защо, въпреки че имаме много хора на етажа, които явно и не съвсем са му хвърлили око.  То е точно до вратата, покрай него всички минават като на отчет и много ще му ходи една наперено издокарана рецепционистка, която да подрежда и нарежда личния състав. Но засега си стои леко самотно и затова го експлоатираме като бар за почерпки. Не разбирайте, че се скъсваме от ядене и пиене в тоя офис. Напротив ! Както не много злъчно другите вътрешни структури ни наричат "Читалнята" и пристъпват на пръсти из нашите кулоари от страх да не смутят работната среда заради тишината и привидното равновесие на етажа, така и празниците ни се отличават с обрани наздравици и деликатни немногоминутни разговори.
Та всички още от вратата виждат бюрото, дето а-а да се строполи под тежестта на изкушенията и им става ясно, че ще има празник и поздравления към виновника. Започват да мислят някое  интелигентно  пожелание, с което да освежат почерпката. Аз естествено не съм с подходяща рокля за рождени дни а с един панталон, дето едвам се нацедих в него. Под подходяща рокля разбирам такава с широооки воали, които да прикриват модифицирането на талията ми след престъпно похапване. Ужас ! Но днес е денят на Ралито и тя е в центъра на вниманието. Тя цялата трепти със стилна рокля, суети се и шета ангажирана с празника. Поправя ръбчетата на салфетките, леко завърта подноса с мъфините, намества букетите, придърпва приборите - все действия, които предлагат удобсто за колегите, симетрия и красота върху празничното бюро. Мъжко момиче е, нищо че е с двама мъже в къщи. Всичко може да прави, особено кексове най-различни. Кротичка е и тихичка, 20 килограма с мокри дрехи, но там и е предимството. Е, и тя има тревоги - някакъв корем вижда по себе си и това я измъчва. По-скоро мисълта за това. Щото всеки човек, който е добре със зрението, фактически такъв повод за притеснение не може да забележи.  Иначе Ралито всичко, което подхване, го прави похвално и спретнато. И понеже аз съм редовният дразнител в офиса (това е без да искам). Но с тази ограничена деликатност, и то скрита някъде надълбоко в същността ми, хорицата честичко и кротко въздъхват с мисълта, че говоря глупости и разпилявам ценното им време, та ще задържа духа в бутилката тук, че може да инфектирам някоя ранима душа. Докато хората са се учили как умело да прикриват недостатъците си, аз съм се учила да работя на компютър. И в това ми е проблема май.
Мисля, че копчето на панталона ми силно се напряга при тези почерпки, че може да застрелям някого, ако то изхвръкне.
Днес съм се запътила към офиса с една не много изтънчена торба милинки. Ще празнуваме ! Илинден !
20 юли 2016

Не сме отбор, братя сме. Началото.1

Защо избрахме отборен спорт за сина ми, ли ? Тогава ни най-малко имах представа колко е ценно за едно дете. Малкия растеше пухкав и червенобузест и шансът да го приведем към стандарта, наречен нормално тегло беше - на 9 години да го запишем да плува. Но неочаквано за нас след 6 месеца упорити тренировки при нас дойде млад и ентусиазиран треньор с думите:
- Подготвям детски отбор по водна топка. Какво ще кажете да го пробваме ?
И така се започна.
Малкия започна да расте с водната топка и отбора. Ходеше с жар на тренировки, обичаше и уважаваше треньора си и съотборниците, а в басейна плуваше като тракторче. Само да не му подават топката, че не знаеше какво да я прави.
Но това беше само началото. Децата изкараха заедно няколко годинки и се обиграха. Сплотиха се. И в басейна, и извън него бяха заедно. Така и ние, родителите започнахме да се поопознаваме о сформирахме фен-клуб.
Незабравимо за мен беше първото изпращане на детския отбор на ЖП гарата за квалификации в София. Дребосите бяха изрядно спретнати в клубните екипи. Гледаха тренера в очите. Бяха горди и дисциплинирани. Три дена щяха да са самостоятелни - общежитие, хранене, тренировки, мачове...
А ние, родителите примирахме от притеснение. Как ще се справи този млад човек с нашите хулигани? Та те са 15 ! А той е един ! Дали няма да изгуби някого в метрото ? Дали ще се хранят ? А ако някой се разболее ?
Въпреки всички тези наши тревоги, отборът се прибра - всички живи, здрави, щастливи и с победи. Каквото и да се е случвало там, си остана между тях.
И започнаха едни мачове, едни агитки, плакати, скандиране и много смях. Много щастие.
Дори и когато крещях на тренера от трибуните:
- Извади го, извади го моя от играта, само обърква нещата.
И дойде месец март 2012, състезанието във Враца. Треньорът помоли, ако някои родители имат възможност да помогнат с личните си автомобили транспорта на децата, защото няма директни връзки и смените на влак/автобус, чакането по гарите ще измори децата. Така сформирахме 5-6 коли и дружно потеглихме.
Очакваше ни спретнато хотелче за родителите и голямо помещение тип туристическа спалня за децата и треньора. И веднага от колите - в басейна. Първи мач. Трудно мога да опиша вечерта след това. Оказа се, че няколко деца изпитват т.нар. състезателна треска, а други проявяваха симптоми на вирусна инфекция. До късно вечерта ние - няколко майки обикаляхме града в търсене на денонощни аптеки, лекарства, телефонни консултации с лекари. Децата си седяха спокойни, разговаряха си с треньора, обсъждаха мачовете ... Той овладя положението. Не ние ! Добре, че нашата паника остана скрита някъде из притихналия непознат град.
Следващия ден мина в еуфория - мачове, адреналин, спокойни разходки, пазаруване на вода, напитки, шоколади и почерпки за децата, усмивки, щастие, мачове.
Вечерта всички притихнали се насладихме на почивката. Децата вече имаха апетит. Поканихме тренера на родителската маса, но той искаше да е с дечицата. Имали важна работа - коментар и обсъждане на играта, грешките, победите. Малко по-късно малчуганите с пълни томбачета вече бяха готови за щуротии и ние успяхме да привлечем техния ръководител. Учуди ни скромността му - седна след хиляди уговорки на нашата маса, отказа почерпка, а ние искахме да му благодарим юнашки за победите. Той си придърпа чинийката с изстиналите кебапчета и вдигна наздравица с глътка вино.
Та така се запознахме с водната топка, с децата и другите родители.
Така станахме отбор - не само от състезатели, а и от поддръжници.

За Варненците

Една не странна случка ми даде повод за тези налудничави разсъждения. С гости от София се отдадохме на един следобед в Хепи Ленд - не съвсем известно място за варненски жители, но пък какво самоооо ! Увеселителен парк с европейски капацитет, разбирай качество и атрактивност. Но размишленията ми се зародиха от факта, че на десетките декари площ имахме възможност да се наслаждаваме на преживяванията обезпокоявани само ... около 20 други посетителя. Естествено това си беше супер за нас - безброй минути в езерото с рибките, безброй разходки в каналите на джунглата и в търсене на съкровище, снимки в уестърн зоната и мексиканския град, без да ти се моткат разни непознати ентусиазирани туристи пред обектива ... и тн и тн. Но гостите ни доволно удивени възкликнаха: "Смятай, това ако беше до София - щеше да се чака на опашка за вход!".

За няколко часа в Хепи Ленд попаднахме във филм, където сцените се редуваха от мексиканска драма през уестърн епизоди, до джурасик фентъзи. И всичко това подплатено с много настроение и кътове за кафе и хапване.

Хората постоянно се цъкат с телефоните на подобни места по чужбината и после пълнят фейсбук пространството с идеята всички да видят колко са впечатлени от туристическите си постижения, а някои и да придадат по-интелигентен облик на профила си. А защо варненските жители не атакуват Хепи Ленд и Ретро музея така, както заслужават ? Позволих си да отнема времето на мои познати варненци с идиотските въпроси: Вие ходили ли сте в Хепи Ленд, а в Ретро музея ? А защо ? - с изумление ококорвах очи на негативните им примигвания. Та преди да се разпаля по темата варненски жители, ще изложа техните причини да НЕ посещават такива атракции:
1. Хепи Ленд - Познати, които са ходили там, ми казаха, че било много тъпо. А сега колко струва входа?
2. Хепи Ленд - Знаете ли кой е собственика и какъв е ?!? А сега колко струва входа?
1. Ретро музея - Защо да давам пари за гледане на нещо, което се борихме да изкореним от живота си.
2. Ретро музея - Знаете ли кой е собственика и какъв е ?!? А сега колко струва входа?

(Лозунгите: Бира се отпуска само на членовете на профсъюза; За гостите стола осигурява закуска, обед, вечеря по предварителна заявка; Машината обича ласка - грижливо гледане и смазка ...)

Със сигурност не ме интересуват нито въпросите, нито отговорите им, когато става въпрос за моето лично удовлетворение от часове висене пред витрините на Ретро музея и гмуркане в детството ми, с което се гордея. 

А пък какво му е тъпото на разходка с катер през джунгла или пещера със съкровище в Хепи Ленд мога да попитам само тези, които все още не са загубили детската наивност и вяра в приказките.

Та очевидно е, че причина винаги може да се измисли. Чудно ми е сега как се веселят в ежедневието варненци и с какво се гордеят като такива ? Дали само от екскурзионните си завоевания с промоционални нискотарифни авиокомпании ? Или с еко колоезденето в Морската градина, съчетано със слалом между бебешки колички, захласнати пешеходци и мърморене срещу всичко, поето започва с думата ТИМ.
Не може да сме станали такива, не, не е истина ! Готови сме да платим по 20 евро на човек за нещо подобно в Австрия или Италия. А тук: "аве, ша им гледам, ша им пълним гушите".
Та сега си зададох въпроса какви възрастни хора сме останали във Варна всъщност ?

Тайничко наблюдавам и мислено разделям жителите на Варна на три групи:
Едните работят, изучават децата си и плащат данъци тук, но деликатно се разграничават от общата маса с думите:"такава благородна постъпка не може да е на варненец". Изключително амбициозни.

Вторите са онези, които са манифестирали на 24 май по бул.Ленин с чавдарски, пионерски или комсомолски униформи. Те помнят пищните цигански сватби в лятната градина на Морското казино, където се подаряваха къщи и волги като шоколадови бонбони. Имаха шанса да емигрират, но останаха. Изключително неамбициозни и саможиви. Диваци. Моряци или занимаващи се с някакви свободни или други професии.

Третите са изключително повлияни от мотото - "Ние сме там, където е купона!". Сред тях може  да има и такива, които са се крили в Морската градина да се учат да пушат цигари или са ходили тайно от родителите си на плаж, но може и да са правили подобни важни за развитието на юношите неща във всяка една географска точка на света и променят местонахождението си съобразно настроението и усещането за щастие.

Безкрайно съм щастлива, че съм се родила и отраснала във Варна и че приятелите ми са най-добрите хора на света, независимо откъде са или къде са пуснали корени и се плаша, че всъщност живеещите във Варна са предимно от първата група. Варненски жители, които постоянно и тайничко мърморят срещу простащината, измерена по техен аршин, срещу нещо, наречено ТИМ, без да са съвсем сигурни дали то съществува и срещу ... другите варненци, разбира се :)