Защо избрахме отборен спорт за сина ми, ли ? Тогава ни най-малко имах представа колко е ценно за едно дете. Малкия растеше пухкав и червенобузест и шансът да го приведем към стандарта, наречен нормално тегло беше - на 9 години да го запишем да плува. Но неочаквано за нас след 6 месеца упорити тренировки при нас дойде млад и ентусиазиран треньор с думите:
- Подготвям детски отбор по водна топка. Какво ще кажете да го пробваме ?
И така се започна.
Малкия започна да расте с водната топка и отбора. Ходеше с жар на тренировки, обичаше и уважаваше треньора си и съотборниците, а в басейна плуваше като тракторче. Само да не му подават топката, че не знаеше какво да я прави.
Но това беше само началото. Децата изкараха заедно няколко годинки и се обиграха. Сплотиха се. И в басейна, и извън него бяха заедно. Така и ние, родителите започнахме да се поопознаваме о сформирахме фен-клуб.
Незабравимо за мен беше първото изпращане на детския отбор на ЖП гарата за квалификации в София. Дребосите бяха изрядно спретнати в клубните екипи. Гледаха тренера в очите. Бяха горди и дисциплинирани. Три дена щяха да са самостоятелни - общежитие, хранене, тренировки, мачове...
А ние, родителите примирахме от притеснение. Как ще се справи този млад човек с нашите хулигани? Та те са 15 ! А той е един ! Дали няма да изгуби някого в метрото ? Дали ще се хранят ? А ако някой се разболее ?
Въпреки всички тези наши тревоги, отборът се прибра - всички живи, здрави, щастливи и с победи. Каквото и да се е случвало там, си остана между тях.
И започнаха едни мачове, едни агитки, плакати, скандиране и много смях. Много щастие.
Дори и когато крещях на тренера от трибуните:
- Извади го, извади го моя от играта, само обърква нещата.
И дойде месец март 2012, състезанието във Враца. Треньорът помоли, ако някои родители имат възможност да помогнат с личните си автомобили транспорта на децата, защото няма директни връзки и смените на влак/автобус, чакането по гарите ще измори децата. Така сформирахме 5-6 коли и дружно потеглихме.
Очакваше ни спретнато хотелче за родителите и голямо помещение тип туристическа спалня за децата и треньора. И веднага от колите - в басейна. Първи мач. Трудно мога да опиша вечерта след това. Оказа се, че няколко деца изпитват т.нар. състезателна треска, а други проявяваха симптоми на вирусна инфекция. До късно вечерта ние - няколко майки обикаляхме града в търсене на денонощни аптеки, лекарства, телефонни консултации с лекари. Децата си седяха спокойни, разговаряха си с треньора, обсъждаха мачовете ... Той овладя положението. Не ние ! Добре, че нашата паника остана скрита някъде из притихналия непознат град.
Следващия ден мина в еуфория - мачове, адреналин, спокойни разходки, пазаруване на вода, напитки, шоколади и почерпки за децата, усмивки, щастие, мачове.
Вечерта всички притихнали се насладихме на почивката. Децата вече имаха апетит. Поканихме тренера на родителската маса, но той искаше да е с дечицата. Имали важна работа - коментар и обсъждане на играта, грешките, победите. Малко по-късно малчуганите с пълни томбачета вече бяха готови за щуротии и ние успяхме да привлечем техния ръководител. Учуди ни скромността му - седна след хиляди уговорки на нашата маса, отказа почерпка, а ние искахме да му благодарим юнашки за победите. Той си придърпа чинийката с изстиналите кебапчета и вдигна наздравица с глътка вино.
Та така се запознахме с водната топка, с децата и другите родители.
Така станахме отбор - не само от състезатели, а и от поддръжници.
- Подготвям детски отбор по водна топка. Какво ще кажете да го пробваме ?
И така се започна.
Малкия започна да расте с водната топка и отбора. Ходеше с жар на тренировки, обичаше и уважаваше треньора си и съотборниците, а в басейна плуваше като тракторче. Само да не му подават топката, че не знаеше какво да я прави.
Но това беше само началото. Децата изкараха заедно няколко годинки и се обиграха. Сплотиха се. И в басейна, и извън него бяха заедно. Така и ние, родителите започнахме да се поопознаваме о сформирахме фен-клуб.
Незабравимо за мен беше първото изпращане на детския отбор на ЖП гарата за квалификации в София. Дребосите бяха изрядно спретнати в клубните екипи. Гледаха тренера в очите. Бяха горди и дисциплинирани. Три дена щяха да са самостоятелни - общежитие, хранене, тренировки, мачове...
А ние, родителите примирахме от притеснение. Как ще се справи този млад човек с нашите хулигани? Та те са 15 ! А той е един ! Дали няма да изгуби някого в метрото ? Дали ще се хранят ? А ако някой се разболее ?
Въпреки всички тези наши тревоги, отборът се прибра - всички живи, здрави, щастливи и с победи. Каквото и да се е случвало там, си остана между тях.
И започнаха едни мачове, едни агитки, плакати, скандиране и много смях. Много щастие.
Дори и когато крещях на тренера от трибуните:
- Извади го, извади го моя от играта, само обърква нещата.
И дойде месец март 2012, състезанието във Враца. Треньорът помоли, ако някои родители имат възможност да помогнат с личните си автомобили транспорта на децата, защото няма директни връзки и смените на влак/автобус, чакането по гарите ще измори децата. Така сформирахме 5-6 коли и дружно потеглихме.
Очакваше ни спретнато хотелче за родителите и голямо помещение тип туристическа спалня за децата и треньора. И веднага от колите - в басейна. Първи мач. Трудно мога да опиша вечерта след това. Оказа се, че няколко деца изпитват т.нар. състезателна треска, а други проявяваха симптоми на вирусна инфекция. До късно вечерта ние - няколко майки обикаляхме града в търсене на денонощни аптеки, лекарства, телефонни консултации с лекари. Децата си седяха спокойни, разговаряха си с треньора, обсъждаха мачовете ... Той овладя положението. Не ние ! Добре, че нашата паника остана скрита някъде из притихналия непознат град.
Следващия ден мина в еуфория - мачове, адреналин, спокойни разходки, пазаруване на вода, напитки, шоколади и почерпки за децата, усмивки, щастие, мачове.
Вечерта всички притихнали се насладихме на почивката. Децата вече имаха апетит. Поканихме тренера на родителската маса, но той искаше да е с дечицата. Имали важна работа - коментар и обсъждане на играта, грешките, победите. Малко по-късно малчуганите с пълни томбачета вече бяха готови за щуротии и ние успяхме да привлечем техния ръководител. Учуди ни скромността му - седна след хиляди уговорки на нашата маса, отказа почерпка, а ние искахме да му благодарим юнашки за победите. Той си придърпа чинийката с изстиналите кебапчета и вдигна наздравица с глътка вино.
Та така се запознахме с водната топка, с децата и другите родители.
Така станахме отбор - не само от състезатели, а и от поддръжници.
Няма коментари:
Публикуване на коментар